Училището – свобода или отговорност? Две понятия, които са толкова далеч едно от друго. Има ли някаква връзка помежду им? Необходими ли са за цял живот? Можем ли да ги постигнем? Можем ли да ги оценим? Може ли да ги измерим? Разбирам свободата като способност на моята уникална личност да решава какво да прави или не, да решава по отношение на някого или нещо. Свободата обаче носи със себе си последствия – като това да поема пълната отговорност за изказаните от мен мнения и конкретни решения, взети от същата и все така уникална личност; както отговорност за последствия в случай на грешка или неуспех. Погледнато от друг ъгъл, усещам свободата като липса на принуда. Способността да се решава независимо и свободно се предшества от много дълъг процес, който включва огромен брой малки стъпки. Живея 17 години и съм направил някои от тях.
Аз, като всеки друг, от най-ранно детство съм повлиян от хора и събития; от средата, която ме заобикаля. Не си спомням болницата като своя първи дом. Първите ми спомени са за семейството ми. Ето къде започва процесът на формиране на човешко-социалното ми същество. Това човешко същество трябва да осъзнава последствията от действията си. Изправих се пред първите си предизвикателства в среда на любов и приемане. Трябваше да се науча да уважавам родителите си, да съжителствам със сестрите си и да разбера, че не всичко за което, мечтая ще бъде постигнато. Трябваше да приема обстоятелствата, а това понякога е голямо предизвикателство.
Други важни стъпки по пътя ми към свободата и отговорността ме доведоха до частната детска градина “Лиенка” в Смоленице. Беше нелеко предизвикателство за педагозите там да се изправят пред моята смела личност, за да ме формират. Всеки ден бях зависим от помощта на учителите, най-малкото, за да преодолея многото стълби. Не всички можеха да помогнат или пък искаха да го правят. Желанието на моята учителка да преодолява тези бариери заедно с мен, отново и отново, ми показа, че проблемите имат решение. По-късно през годините, започнах да оценявам все повече усилията на учителите тогава. За тях нямаше специална награда, нито пък това, което правиха беше особено приятно. В онези дни основно се забавлявах в детската градина, но получих и уроци, които оставиха дълбока следа в мен. Когато ранното детство приключи, трябваше да започна училище. Очакваха ме нови предизвикателства, нови приятели и още повече стълби. Заедно с наученото от учебната програма, добих и разширих много умения. Още по това време можех да вземам много решения свободно, защото хората около мен винаги питаха и често приемаха мнението ми. Те ми помогнаха да поглеждам отвъд и ме караха да израсна като личност. Например във втори клас моят учител ми даде възможност да обясня дискретно лошото си поведение и думи. Тази малка и трудна стъпка ме накара да работя и да подобря поведението си. След четири години, прекарани в това училище, продължих обучението си гимназията в Търнава. Трябваше да ставам рано, да пътувам и да се връщам от училище у дома, където често бях сам, защото родителите ми бяха на работа. През детството си редовно сменях училищното бюро с болнично легло. Вездесъщите стълби се превърнаха във второстепенен проблем. Поредицата непредвидими събития ми дадоха урок за важността на обмислянето и търпението при решаването на комплексните ми проблеми свързани със здравето, които винаги са надхвърляли проблемите на моите приятели и връстници. Нещо важно, което научих е, че понякога трябва да помоля за помощ, да обясня от каква точно помощ имам нужда и да я приема, или поне част от нея. Това е важно нещо, което ще ме съпътства през целия ми живот, а си давам сметка, че преди съм го пропускал.
Прекарвам време и с хобитата си. Обичам да пътувам, да снимам и да се срещам с нови хора. По пътя наблюдавам поведението на хората и последствията от него. Едно от нещата, които забелязах е, че по-лесният начин често не е по-добрият. Опитвам се да приема това и да го приложа в действията си. Преди няколко години реших, че трябва да заякна и започнах да спортувам. Не е лесно и не винаги ми се иска да продължа. Понякога просто искам да се откажа. В такива случаи най-често се замислям за първоначалната си мотивация и започвам да премислям всичко положително, което спортът ми дава. Осъзнавам, че тренировките допринасят за изграждането на волята ми. Освен спорта харесвам чуждите езици. В тази област не срещнах трудности, а единствено позитиви. Имам много приятели в чужбина, с които мога да общувам чрез технически средства. Благодарение на езиковите си умения мога да споделя своите мисли и чувства с тях. Срещите с младежи и възрастни с увреждания ме научиха, че моите умения, впечатления и опит могат да служат и да бъдат полезни на другите. Избрах доброволчеството в различна област. Взех активно участие в международен семинар „АБВ в самозастъпничеството”. Дори не подозирах какво ще ми донесе това. Реших да се занимавам със застъпничество за правата на хората с увреждания. Това ми даде възможност да говоря на различни международни форуми, за което няма да получа оценка в училище, но за мен означава много. Благодарение на училището успях да натрупам знания и опит в областта на правата на хората с увреждания на английски език. Мога свободно да дискутирам темата с много хора от различни европейски страни. Направих следващата стъпка към това, което искам да изучавам и правя в бъдеще.
Семейството ми ме прие такъв, какъвто съм и ми помогна да тръгна по пътя към свободата. Наистина ценя възможностите да уча. Времето, прекарано в училище и извън него, ме научи на много и разви умението ми да вземам решения. Най-ценни за мен бяха хората със свободен ум. Убеден съм, че се учим на свободно и отговорно вземане на решения през целия живот.
Очаквайте още разкази за предизвикателствата в образованието и приобщаването на ученици и деца със спина бифида и хидроцефалия в специалното предстоящо издание Multi-IN “Пътят на приобщаването”